50 НЮАНСА МАРОКО - ЧАСТ 2
Отдавна мечтаех да се гмурна в този френетично син лабиринт,
в който дори въздуха трепти в сини оттенъци.
Явно съвсем умишлено тук няма правила в боядисването,
хаотичното мацане и наслагване на боята
прави всяко кътче в медината уникално само по себе си,
като цвят и текстура.
Боята на места дори се разлива по стени и стълби....
това създава едно безгрижно чувство за несъвършенство и
прави градчето визуално поразително.
И сетивата ми, точно както и очаквах,
за пръв път се заситиха и
дори преляха от това хипнотизиращо синьо.
Сини стени, сини врати, сини чешми, сини саксии и синьо небе ....
монохромноста се прекъсва лежерно от буйно-зеления планински масив,
който като в прегръдка обгръща градчето, ....
и от избухналите в ярки цветове саксии, закачени тук-там по стените .....
екзалтиращо пиршество за всички сетива.
Всъщност една от трите причини да тръгна за Мароко
/другите две са пустинята Сахара и прехода през Атласките планини/
е точно този ведър син карашик - град Шефшауен / Chefchaouen /!
И сега циганската ми душа ликуваше....
СИНЬОТО
Никой не е сигурен защо малкото градче е обляно в синьо. През 1930 година еврейски бежанци намират тук убежище от Хитлер. И те започват боядисването със син цвят. Синьо, като рая и небето, за да им напомня да водят духовен живот. Синьо, в противовес на ислямското зелено. Оказало се, че синьото има и положителен ефект - гони комарите. Според мен този цвят прави града някак по-чист, сияещ....видях го по-чист от много други градове, в които бяхме. Синият цвят действа и успокояващо, релаксиращо, опияняващо....Не на последно място това синьо градче е и магнит за Негово Величество Туриста, който гордо крачи по сините сокаци, снима се, кефи се, харчи си парите....А и цените са достъпни - рай за туристите, макар че е малко встрани от обичайните туристически маршрути в Мароко. И затова все още няма онзи досаден туристически калабалък, като в Маракеш или Фес.
Защо се боядисва всичко в синьо не е напълно ясно, но неопровержим факт е, че това носи дивиденти на местните и затова до ден днешен сградите в медината се боядисват дори по три пъти годишно. Да се наслагва и да се трупа текстура и цвят.....за да щъкат и се радват туристите наоколо.
Другата притегателна сила за туристи е наречена КИФ. Това е вид хашиш, който се отглежда в планината Риф и Шефшауен е единственото законно място в Мароко за отглеждане и разпространение на наркотик. Много се надявахме и на нас да ни предложат, нямаше да откажем, обаче нейсе....явно си има специални места за това.
![]() |
| по пътя -точно преди Шефшауен |
ГРАДЪТ
Град Шефшауен / Chefchaouen /,наричан синята перла на Мароко, е основан през 1471 год. в подножието на планината Риф, която е част от Нисък Атлас. Ситуиран е около една Казба / крепост/, която и до днес се кипри в центъра на медината и контрастира на синьото вълшебство със своя червеникав цвят. Днес живописното градче наброява около 40 хил.жители от бербери, евреи и араби. А гидът ни обясни че тук хората са много богати / сигурно поради поне една от гореизброените причини/ и дори в женитбите традицията повелява да се задомяват за местни моми и ергени, тоест парите да си остават в града.
Името на града идва от формата на двата планински върха над него, които наподобяват два рога на коза, а "Chef Chaouen" е берберската дума за рог.
Това е изглед към града от прозореца на хотелската стая:
ХОТЕЛЪТ
Как да ви го разкажа...Влизаш през тази уникално красива врата и попадаш в истинска приказка.....Hotel Riad Casa Hassan. Риад означава, традиционна мароканска къща за гости. Влизаш в един централен двор, отворен към небето, с много цветя и задължителния фонтан в средата / в някои риади във фонтана плуваха розови листенца - своеобразен символ на гостоприемство/ и заобиколен от всички страни с няколко етажа самостоятелни стаи. А стаите бяха така декорирани...приказка от 1001 нощ! На нашия етаж имаше и огромна тераса с мека мебел за приятелски разговори и запивки. Ресторанта беше отсреща, през уличката....там ядох такъв невероятно вкусен кускус с месо и зеленчуци, че за 2 седмици не си поръчах никъде повече кускус, защото със сигурност щях да се разочаровам......но пък опитах десетки видове тажини и само докато пиша думата и ...вече се окапах!
![]() |
| това е вратата към нашата стая |
ЗА СНИМКИТЕ И ХОРАТА
Стареца на снимката, с която започва този пост и която ми е най-любимата снимка от Шефшауен, просто си стоеше подпрян на синята стена и направо си позираше за всички, които имаха очи да го видят. Хората на Мароко са страшно колоритни, но принципно не обичат да ги снимат, и аз винаги питах за разрешение преди да снимам. А за тези, които явно с това си изкарват прехраната - давам някаква паричка, и щастието е пълно и за снимащия, и за снимания...В случая със снимката по-долу обаче, аз се бях курдисала с апарата да снимам тия емблематични за градчето стълби и хоп, от някаква врата излиза този старец и почва да маха бастуна и да гълчи, явно ядосан, мислейки че баш него снимам. Едно момченце веднага излезе и му помогна да слезе по стълбите и го успокои, че аз всъщност не искам да снимам него, а красивите цветни стълби....Нооо, аз вече съвсем без умисъл бях щракнала снимката, незнаейки че той ще се появи от нищото. Бях невинна....
ДА СЕ ИЗГУБИШ В СИНИЯ ЛАБИРИНТ.......
Рано-сабале, около 5 часа, имамите запяха в звучен хор от няколко уредби долби-стерео-съраунд....
Едното ми око още спи, другото обаче съм го ококорила през прозореца -
гледам и слушам..... Тъмнина, тук там мъждукат светлинки, а гласовете басово се извисяват в тишината....беше красиво, мнооого красиво!
Рекох си, то и без туй и онова око, дето спеше, и то се ококори...барем да ставам, да взема душ и да стягам дисагите, и по първи петли вече да съм на медината, да видя сабале аджеба как е ситуацията със синьото.....Хубаво, ама 100 пъти ни повториха сами да не щъкаме по сокаците за по-сигурно, и аз реших да не рискувам.....Поогледах се, а, разгеле!, ето две ранобудни жертви за сутрешната ми променада. Не им трябваше много да ги кандардисвам..., сал с една дума се навиха Юлето и Маги и .......яхваме метлите!
Уау, ама то хептем жива душа няма......и синьото искри в съвсем друг оттенък. А разния там калабалък - продавачи, кожари, сладкари, котки, кучета, туристи, бедни, богати, бели, черни, окъсани, мръсни, докарани, усмихнати, намръщени, деца, старци, напушени, удовлетворени, умни, лузъри, наркопласьори....вече не дишаха от моя син въздух, той трептеше само за мен!
И се гмуркаме ние във вапцаното в синьо зазоряване - снимки, пози, фигури, джумбуши..........Отвреме на време се мерне някой поданик на Шефшауен и Юлето отдалеч бодро поздравява, ама така звучно и с апломб - Сабахелкхир!, Сабахноар!, Сабахясмин!, демек Доброутро, Шефшауен!.... И човечеца, комай да не й скърши хатъра и ентусиазма, и той - Сабахелкхир!, та чак с поклон....Брееее, много харна ми се видя на мен тая комуникация....И аз кат Юлето искам да си хортувам с хората, та като извисих и аз глас - Сабахелкхир!....И се отпочна една въртележка - снимки, Сабахелкхир!, пози, Мархаба!, фигури, Сабахноар!, още снимки, Сабахясмин!, кадри, Мархаба!, снимки........и пак, и пак....гюрултия голяма вдигнахме, казвам ви! Маги нещо гълчи да тръгваме, ама ние С Юлето сме напълно хипнотизирани.... така се овъргаляхме в туй синьо, че изведнъъъъж, се изгубихме - е, може и постепенно да е било, но не сме се усетили! Абе питаме за хотела, нашите иначе тъй учтиви събеседници вдигат рамене ...покудкудякахме още малко тъдява и така харно се омотахме в тая синя въртележка, че неусетно сме излязли от медината през някоя от портите и се озовахме в новата част на града /медината е старата част на градовете и обичайно е оградена със стени/. Аз смятах, че трябва да се върнем в медината и да питаме не за хотела, а за казбата, която всички знаят, а отидем ли там вече е лесно...но двечките ми дружки не кандисаха, не искаха и да чуят повече за медината. Аз и Юлето направо не можем да сглобяваме думи от смях, но Маги е по-сериозна и малко кахърна...В джобчето ни какво дрънка обаче, вместо семки и бонбонки - визитката на нашия марокански гид, специално раздадена баш за такова точно дередже. Ние сме на едно малко площадче, наоколо дюкяните дори още не са отворили, само няколко бабички са нарамили по една кошница с мента и разни гюрлюци за алъшвериш. Юлето нали вече е спец по общуването, а и си пада малко окомуш /както казват в моя роден град на отраканите мадами/ спира първата бабичка и почва да й обяснява с десето-пръстна система и на карашик от разни езици как сме се изгубили. Тя иначе Юлето говори свободно английски, немски и испански, ама кел файда - не можа да се оправи с бабите!..... в непослушната ми рошава глава става ардауш от поне 5 вица за милиционери и чужденци, и вече така избухвам в смях, че от едното ми око, онова поспаливото, потича синя река ......До нас спира едно микробусче да разтоварва стока, шофьора, младо момче- луд гидия, държи телефон...Юлето грабва телефона от ръката му, момчето гледа изумено, но запазва самообладание, праЙ се на бабаит...Юлето с жест му показва, разказва, засипва с поток от думи, че трябва да обясни на нашия гид къде аджеба се намираме. Е, криво-ляво се уйдурдисаха......Гидът рече - "Тръгвам, сакън, не мърдайте!"...... И ние сакън, не мърдаме!, обаче шило в торба седи ли, джанъм?....Сновем по разсънилия се площад кандил-миндил и се хилим в несвяс, взехме си по една китка мента да дишаме, така за разкош и за успокоение....обаче времето минава, спасение - йок.... А уж светът бил голям и спасение дебнело отвсякъде - бошлаф!....След повече от половин час се обаждаме на гида, ами и той се загубил в медината, ох завалията, сега ще се върне в хотела и ще отиде да търси превоз в града / в медината се ходи само пеша или с магаре/ и ще дойде.....А времето минава, уж сме курназ, ама се притеснихме, че бавим групата - имаме стройна програма за деня, натоварена...
По едно време вече станахме пишман от тоя грамадански издън,
и таман да се курдисаме в току-що отворилото кафене и да гаврътнем по едно кайве да се поосвестим....
иии, разгеле - виждаме за сефте такси,
спираме го, почваме да квакаме на три гласа къде да ни заведе...
и точно в тоз момент до нас спира един микробус,
барабар с нашия гид,
който ни се хили чаровно отвътре ...
вместо да вземе една сопа
и да ни подкара кат заблуден добитък
с бой и гълчане чак до хотела.....
Ноооо, вече си имахме обичка на ушенцето - влезем ли в медина, ние тричките сме плътно до водача.
Та, това е Шуфшауен по първи петли:
Ами това е, заситих се откъм Шефшауен максимално......!
Щастлива съм, че имам този тъй син и тъй жив спомен!
Чао, синьо вълшебство!
Следва продължение - Фес, Мекнес, Волубилис....
Прочетете първа част на пътеписа ТУК:
