Имаме нужда малко да презаредим,
живота ни притиска, трябва да се веселим.
Свободни сме да бъдем индивидуалисти,
а не просто all inclusive туристи.
Припев;
Свършвам работа и ДИМ ДА МЕ НЯМА,
стягам багажа и ДИМ ДА МЕ НЯМА.
изключвам телефона си и ДИМ ДА МЕ НЯМА,
не ме търсете известно времееее.
Дим, дим, дим, дим, дим да ме няма.
Грабваме раниците и ДИМ ДА НИ НЯМА! Та...чак в ПИРИН!
Отсядаме в хижа Без бог, този път сме си запазили луксозни стаи и началото е повече от обещаващо. Поспахме добре, далеч от знойната Софийска жега и сабале 15 души сговорна дружина тръгваме за Кременските езера.
Времето е прекрасно, настроението също. За отрицателно време стигаме до кошарата на моя стар приятел овчЕрин, който обаче не беше там да ни упъти... Само овчиците кротко си пасяха наоколо...
Продължаваме си по пътеката, маркиран път до езерата няма! Стигаме до това красиво Рибно езерце :
И ИЗГУБВАМЕ ПЪТЕКАТА!
Ама нали сме големи бабаити - решаваме да продължим без път и пътека, и без маркировка.
И пак, грабваме раниците и ДИМ ДА НИ НЯМА! Нагоре по баирите....
Запомнете едно от мен - изгубите ли пътеката, връщайте се о време обратно и намерете маркиран маршрут или поне някаква пътека, дето е стъпвал човешки крак.Сега го знам това, не че не го знаех и в онзи зноен августовски ден, но... поради някакво дружно умопомрачение, решихме, че морето е до колене...или че зад всеки баир има по няколко Кременски езера. Така си мислехме ние и решихме да продължим, да превалим един-два-три-пет баира и езерата ще се появят пред нас с цялата си прелест. Да, ама не...! Крачим си ние бодро, и все повече се омотаваме в прегръдката на планината.
Преминахме едни огромни сипеи, после се изкатерихме по страховити камъни на един връх- езера йок! Вече сме се нахлузили така гадно - нито да се връщаме по целия този труден път, нито да продължим напред без цел и посока...избрахме 2-я вариант все пак - тъпи и упорити, дет се вика.
Преваля обяд, не ни е нито до ядене, нито до почивка - ние сме просто в средата на нищото! Камъните са ужасни, ако са на равно е лесно, но да се катерят нагоре си е бая изморително....краката ми вече започват да сдават багажа, треперят, а трябва да подскачам кат планинска козичка по пустите камъняци. Изкатерваме поредния каменен сипей и отново стигаме...до никъде. Разгеле, в тоз момент явно мозъците ни се проветриха отгоре на баира и на всички единодушно ни просветна, че е време да се връщаме обратно и да не рискуваме повече - пак без път, но поне виждахме отвисоко една река, тя все ще ни закара във вярната посока. И сега целият този камъняк, дето го качвахме няколко часа, трябва да го извървим, изподскочим, пролазим надолу......към реката.
Хайде пак - грабваме раниците и ДИМ ДА НИ НЯМА! Надолу към реката....
Краката ми при всяко стъпване се огъват, треперят, понякога се спускам по огромните камъни по дупе - вече не разчитам само на краката си, те са почти извън строя. Спуснахме се и по една боровинкова полянка по дупета - вЕрвайте ми, без да си откъсна дори едничка боровинка, аз лакомото ГГЗ /в превод - "гъз глава затрива"/.....Почти лазейки се спускаме надолу. Е, нашите деца все още подскачаха кат зайчета от камък на камък, разбира се! Но и те се измориха и изтормозиха на макс....
По едно време една приятелка до мен промърморва " Това не може да е истина!" Друга - "Това не може да се случва с мен!" Благоверните ни обаче се правят на мъже и не роптаят....А аз си мисля, че от утре никаква сила не може да ме накара да хвана пак планината, никой, никога, за никъде, на никаква цена...! По едно време си мислех и за планински спасители, ама ...викам си, я лиске беж да бягаме и да не разчитаме на никой освен на себе си! Бабите казват "Ходя си по очите!" - винаги съм се чудела що за метафора е това - е, сега разбрах!
Спуснахме се, изтърколихме се, пропълзяхме........УРА! Вече чуваме нежната песен на реката-близо е! И ....О, Ужас - оказа се, че няма пътека към реката, и трябва да се промушим през гъста гора от клек, ама висок над човешкия бой, за да стигнем до заветната река! Гадно - чуваш я как ромоли, обаче не я виждаш.... И хайде пак - грабваме раниците и ДИМ ДА НИ НЯМА! Напред през чукарите....
Клоните безмилостно ни дращят, дерат, всички сме изранени... Подвикваме си един на друг, за да не се изгубим в гъстия шубрак! И ....в този момент си помислих, че понякога човешките възможности могат да бъдат наистина неограничени, когато става въпрос за оцеляване!
Издрапахме ние клека, а и той нас издрапа колкото можа.... Най-сетне открихме пътеката! Но ....влязохме в една гъста гора Телилейска - нова изненада, тук имаше такива комари-изтребители, които така ми засмукаха кръвчицата, леле-мале, нямат край бедите ни!..... Аз отдавна вече нямах капчица вода за пиене, устата ми беше залепена и устните пресъхнали. Решихме да починем набързо и да се подкрепим поне с нещичко за хапване. Аз извадих един домат, викам си тъкмо ще ми накваси устата и утоли малко жаждата, отгризнах първата хапка, а със втората изядох и около 5 комара, които бяха накацали върху домата. Айде холан, то протеини, протеини, ама...И айде пак - грабвам раницата и ДИМ ДА МЕ НЯМА! Далеч от комарите....
Групата ни изчака и в тоз момент започна да гърми....стига бе, само това НЕ! Цял ден се благодаряхме, че не заваля, защото синоптиците прогнозираха 98% вероятност за валежи, и кусур ни беше само да се наквасим и да подскачаме по мокри камъни....
Знаете ли оня виц дето двама гурбетчии се срещат и си говорят наперено да покажат как назнайват чуждите езици.Тоя, дето е бил в Англия рекъл:
- Дъ небо из сив!
- Сигоооооорно че вАли! - отвърнал гурбетчията, дето е бил в Италия.
Че и ние така се майтапехме - че вАли, няма да вАли....ама нали Господ си е българин открай време, само отпочна да ръми и спря! Но, ние извадихме дъждобраните, опаковахме раниците в чували....изручахме още малко жабета напразно, дет се вика!
И ний вървим, вървим, и няма край....направо ни загряха амортисьорите! Нямам такъв талант, а и цветущ и богат речник, за да опиша цялата сериозност и гадост на ситуацията! Но...вече му се виждаше края. Стигнахме най-сетне до кошарата. От тук вече е лесно ....И със сетни сили - грабваме раниците и ДИМ, ДИМ ДА НИ НЯМА! Пълен напред към хижата....
Е, губили сме се и друг път, преживявали сме страховита градушка и порои, крачели сме в реки от вода и кравешки лайна, дирили сме път и посока в тъмното, и пак не сме се отказали от планината. От поредното планинско предизвикателство! Е, гадното беше, че не ги видяхме пустите му Кременски езера...след толкоз зор, да ги бяхме зърнали поне за малко, като награда! Засега обаче забравяме за тез Кременски езера! Макар че всеки от нас 15-тимата вече знае къде е пътеката, редно е управата на Природен парк Пирин да маркира маршрута, защото се оказа, че нито сме първите, нито май ще бъдем последните изгубили се на път за Кременски езера.....
И, понеже тъй е устроен човека и човешката психика прави чудеса - загърбихме сървайвър перипетиите и се унесохме в нови планове за утрешния ден, за следващия ни преход!
И утре пак - грабваме раниците и ДИМ ДА НИ НЯМА!
Към връх Полежан.....
ДИМ, ДИМ, ДИМ, ДИМ, ДИМ ДА НИ НЯМА!
ДНЕС Е СВЕТЪЛ ПРАЗНИК - БОГОРОДИЦА!
И МОЙ ЛИЧЕН ПРАЗНИК!
ЗАТОВА, НЕКА СИ ПОЖЕЛАЯ ОЩЕ МНОГО ПОКОРЕНИ ВЪРХОВЕ -
И ЖИТЕЙСКИ, И ПЛАНИНСКИ....
Пожелавам го и на всички вас!
Поздравявам ви със споменатата вече песничка....
И НЕКА БОГОРОДИЦА НИ ЗАКРИЛЯ!
Прочетете още :
Hit the road, друже! или С РАНИЦА на ГЪРБА из РИЛА и ПИРИН - част 1, от ЯСТРЕБЕЦ - връх МУСАЛА - до хижа ГРЪНЧАР
Hit the road, друже! или С РАНИЦА на ГЪРБА из РИЛА и ПИРИН - част 2+клипче, от хижа ГРЪНЧАР - ТРЕЩЕНИК - ЯКОРУДА - БАНСКО
Hit the road, друже! - част 3, БАНСКО - хотел Момини двори, чушка-пръжка в планината и...блог на 2 годинки
От величието на РИЛА, до спокойствието на РОДОПИТЕ...
СТРАШНОТО ЕЗЕРО в Рила и колко страшно е наистина....
ФОТО-ПЪТЕПИС ЗА ПИРИН
